Не вярвах, че пак ще се върна към този въпрос. Но, ето ме тук, в полунощ, опитваща се да излея потока от объркани размисли, с надеждата, че това ще ми даде някои отговори и, ще ми постави нови въпроси..

От позицията на не толкова дългия си житейски опит съм стигнала до извода, че човек май никога не може да се нарече окончателно завършен. Точно когато си помисля, че съм " закотвена " в дадено русло и съм изградила опорните точки около себе си, и..бум..всичко се разбива не в друго, а в собствените ми мисли. " Светът е толкова голям, мислила съм си, как бих могла да бъда тесен специалист в еди какво си, да тренирам нещо друго и само това да запълва  целия ми ден ? "  По този начин се поставям в рамки, които ще ми отнемат останалата част от света, която никога няма да мога да опозная. Е, тези мисли ме налегнаха след двадесетатата ми годишнина и след поредица любовни разочарования. Светът е голям, но е наивно да се вярва, че спасение дебне отвсякъде.

Колкото повече научаваме за света, толкова повече има за учене. И тук не става дума само за пътувания. Разширяването на хоризонтите пред нас ни кара да искаме още и още.., а това не е ли следствие от опита ни да запълним дадена липса? 

Преди десет години си мечтаех да живея в малко английско градче с красива малка къща, а вечер и през уикендите да пътувам до големия град в съседство, в който щях да се занимавам с нещо, свързано с изкуството или да работя в голяма компания-при всички положения вълнуващо занимание. Все още вярвам, че някой ден това ще се сбъдне. Естествено, няма да бъде точно по начина, по който съм го планувала. Видях малко от това и го поисках за себе си, видях малко от нещо друго- то също ми хареса. Не можем да имаме всичко- така учат тийнейджърите. Аз отдавана не съм тийнейджър. Коя съм аз ли? Както казах , сложен въпрос..Предстои да се (д/п)опълвам..